Романчето ми!

Тъй като предизвика интерес сред някои от вас, това са първите три глави от романа, който посветих на Източен Вятър, докато бях при тях. Главите са общо седем досега, но пускам само тези. Ако ви хареса ще пусна и останалите. Очаквам мнения и особено критики, тъй като ми е ясно, че не съм Толкин и може и да съм се осрал. Извинявам се предварително за евентуални грешки от всякакъв тип ( Гад или Орка сигурно вече са ги видяли). Не ми остава време да седна сериозно да си оправя правописа и пунктуацията. Казвам, че това е прото-вариант и предстоят много редакции и добавки.

„Частите на Пъзела”
„Парче първо – Ние сме нощта”



Бризът си играеше на криеница. Сякаш скриваше всеки звук, който можеше да бъде издаден по някакъв начин. Естествено си беше, нали боговете са го създали. Заради това и сградата изглеждаше необитаема. Никакво движение, никакъв признак на живот, даже стон не излизаше от постройката. Беше ясно, че в големите зали вътре е пълно с монаси, поклонници, богомолци и всякаква друга сган, кланяща се на боговете. Скоро, много скоро, всичко щеше да бъде опръскано с кръв.
Храмът беше заобиколен от несекващи туфи от жълта, изпечена на слънцето на трева. Църквата сякаш извиваше и принасяше в божествена хекатомба животът на всяка жива твар наоколо, причиняваше болка телесна и мъка душевна. Не прехвърчаха птици, не търчаха плъхове, не свиреха щурци. Дърветата бяха склонили корони и тиари, и изглеждаха като лишени от живот. Разноцветните им листа вече бяха придобили тъмно-кафеникав, даже черен цвят, въпреки че бе ранна есен. Тук животът нямаше място, само кривопръстата смърт. Близо до една от по-големите туфи бяха пръснати останките от синигерово гнездо. Наоколо лежаха телата на няколко малки птичета, някои умрели от глад, други оръфани и обезобразени. Последното оцеляло едвам креташе с крилцата си и се опитваше да си проправи път през тревите. Сигурно диреше майка си с надеждата, че тя ще го защити. Внезапно тревите около него се размърдаха, то се сепна и уплаши. Черна ръка се протегна и го сграбчи. То с мъка издаде измъчено пиукане и се опита да се отскубне, като кълве ръката. Но тя, облечена в черна кожа и обкована в желязо само го обгърна като в пелена, така че то да не може да помръдне. Смъртта вече витаеше над него и го обгръщаше с костеливите си пръсти. Още малко и щеше да му дъхне от смърдящата си уста, пълна с гнили зъби, и щеше да го запокити към отвъдното. Птичето продължаваше своите мъки, погледна огромната сянка, която го бе приклещила, издаде последен звук и се отпусна бездиханно в грубата длан. Пръстите отпуснаха хватката си и пуснаха внимателно безжизнения труп до останките не гнездото, след което го закриха с пръст и кал.
Не след дълго сенките се размножиха. Станаха няколко, после десетина, накрая десетки. Съществата се бяха слели с земята, бяха станали по-ниски и от змийска диря. Бавно и приглушено лазеха към заветната цел, а именно храмът. Вече беше късна доба и само тренирано елфическо око би могло да види прокрадващите се натрапници. Първата сянка, тази която зарови птичето, достигна до едно от умрелите дървета, надигна бавно и спокойно, сякаш е във владенията си и зачна да се взира в далечината по посока на сградата. Пълнолунната светлина го освети, грейна ризница, лъснаха мечове, проблеснаха тъмносива плът, снежнобели коси, сплетени на кичури, осеяни с фетиши и лавандулови очи. Не беше изумително, че точно тъмен елф бе тръгнал да коли и граби беззащитни храмове през нощта. Но църквата далеч не беше незащитена, а и това не беше поредният крадец и грабител, с каквито се славеше расата на тъмните елфи. Първата сянка, стигнала до него, застина в извратена поза и проговори. Излезе нещо средно между шепот и приглушен гърлен звук:
- Астрикол, кога?! Само дай заповед и ще им откъсна и главите!
- Спокойно! – отвърна елфът – И ти ще получиш мъст. Вътре има колкото кръв искаш. Потрай още малко.
Гърленият звук, вече преминал в ръмжене, ставаше все по-силен и по-силен. Втората сянка се надигна и съвсем необмислено и даже глупаво тръгна право към храма. От тревата изскочи грозна, гротескова гледка. Същество, цялото осеяно с шипове и зъбци, пригодени само да късат и дерат плът, от бронираните му ръце изскачаха черни нокти, а под шлема му се подаваха изкривени и нарочно изпилени зъби. Астрикол сръга с копието си другият в гърба, но това деяние беше колкото добро, толкова и лошо. Внезапно съществото се извърна и за секунда насочи острието си към гърлото нас Астрикол. Виолетовите очи срещнаха две бездънни ями изрязани по стените на шлема. Онзи даже и не трепна, а най-кротко, даже и надменно заговори:
- Варг, изчадие такова, спри, замисли се. Знам, че точно в момента действаш с желязото, а не с разума си. Знам, че днес е пълнолуние и какво се случва с теб тогава. Пази си гнева, след малко ще ти трябва.
След още ръмжене и сумтене Варг усети нечия ръка на рамото си. Беше огромна длан, принадлежаща на още по-голямо същество. Тогава се срещнаха двата погледа-този на бездната и този на пъкъла. Черният поглед на Варг изстискваше другото същество и сякаш беше готов да го разполови на две, но пламтящият взор на другият го съзерцаваше изпитателно и попиваше всяка капка гняв и мъст. След няколко мига, изпълнени с жега, Варг само изскърца със зъби и промълви някакво скверно проклятие на неговият език, след което изчезна нейде из тревите. Огненоокият се извърна към Астрикол и тежко промълви:
- Не знам колко още ще мога да го удържам. Трансформацията все повече и повече го изяжда отвътре, все повече и повече се разделя с разума си и се превръща в животно. Вече е опасен дори за нас.
- Мислиш, че не усещам ли ?!– отсече елфът и го изгледа многозначително – Демон и вълк събрани в едно тяло звучи… хм, гибелно. Но не се тревожи, той няма да ме нарани, верен ми е дорде го погребат телата на убитите от нас. От теб искам само да се впиеш в душата му и да смучеш гневът, докато не намерим по-добро решение.
- Със всеки изминал ден е по-трудно, аз също поемам от негативните енергии, но ще приглушавам колкото мога. Все пак в това съм се зарекъл – рече в заключение исполинът.
- Знам, Херанор, знам, но това е тема на друг разговор. В момента трябва да се подготвим за щурмът. Не сме дошли тук да си говорим за бясът на Варг. Или ще се научи, или неговата глава скоро ще се търкаля. Използвай настоящите мигове за да подготвиш и себе си – продума Астрикол, обърна се и отново се вторачи в очертанията на храма.
Познат, скърцащ шум отново наруши концентрацията на тъмният елф. Звукът наподобяваше триене на камък в метал. Астрикол се вгледа в тъмнината и забеляза мрачен силует, който най-нагло се беше излегнал до мъртвото дърво и остреше оръжието си. Звукът беше достатъчно силен, че да го чуят и на другият край на полето.
- Филт – почти изкрещя Звездното дете – стига си го острил тоя меч, сякаш не ти стига че е достатъчно остър да съсече трол, ами и трябва да вдигаш шум и за цяла оркска орда. Ще доловят, че сме тук, глупецо.
Онзи само го изгледа високомерно и съвсем необезпокоявано продължи дейността си.
- Искаш ли да се сражаваш тази нощ, да простреш няколко трупа наоколо. Хайде тогава спирай веднага. – заповяда Астрикол, като довърши – И кажи на Моро да се подготвя с хората си. Стига се е оглеждала в огледалата си на лунна светлина. Няма да стане по-красива. Тя ще тръгне първа. Политай! Веднага!
Само при думите клане и трупове Филт веднага се ухили ехидно, блеснаха два реда бели заострени зъби и след миг вече го нямаше. Беше изчезнал нейде из безкрайните, безредни туфи. Астрикол просто изгледа звездите и прошепна:
- Предци, налейте силата и мъдростта си в мен, нека бъда по-бърз от чуждото острие, нека съзнанието ми стане едно с оръжието ми, нека ми бъде отредена победа. Ако ли не нека падна с чест. – пое дълбоко въздух, разбрал че моментът за щурм е настанал и се затича към постройката следван от поне дузина сенки зад него.



„Парче второ –



Толкова много следи от стъпки бяха осеяли полето и бяха смачкали безмилостно тревите. Те умираха, а вече и безмилостно бяха стъпквани и просто склоняваха телата си под напора на тичащите. Ботуши от кожа, козина и метал мачкаха всичко по пътя си, като се приближаваха към заветната цел. Сенките вече се различаваха в лунната светлина, появиха се силуети, оформиха се глави със скрити в парцали лица или обковани в желязо скалпове, проблеснаха сребристобели и гарваново черни остриета на мечове, саби, копия, брадви, стрели и всичко друго, която по някакъв начин е пригодено да пори, да раздира, да прекъсва животът и съществуването.
Измежду всички се открояваха очертанията на Херанор. Стиснал здраво оръжието си, наподобяващо разперила крилата си птица, позволяваше на хиляди мисли да се срещнат, разминат или започнат дрязги в съзнанието си. Мисловните ядра летяха по нишките на разума му и рикошираха по стените на черепа му. Демонът тичаше умислен, даже не обръщаше внимание на околните и разсъждаваше: „Защо съм още тук? Какво диря из чертозите на тази земя? Какви безкрайни предели? Лунното Око ще зачне и ще свърши своя безконечен цикъл безчет пъти и сигурно няма да се види свършека на тези предели. Какво ме очаква в тази тъй непозната земя? Дали живот ме очаква или гибел ме зове? Защо така се отклоних от нишката на съдбата си, да осквернявам, а не да търся себеподобни? Сякаш съм останал последния от рода си. Дали съм това, което бях, горд син на Огъня и Мрака, или послушно псе, което само си крие гениталиите и изпълнява безпрекословно всяка заповед?”
Изпаднал в съмнения, крачещ с тежки, но безшумни стъпки, Херанор долови смрадта на нечия кончина. Не след дълго той прескочи първият труп, грозно и обезобразено подобие на човешко тяло, със застинали лице. Сетивата му усетиха наличието на поне десетина тела, разпиляни из тревите. Веднага почувства остатъчните мисли. Расата му притежаваше силни телепатични способности, които се простираха извън границите на времето и пространството, даже и отвъд смъртта. От труповете се носеха откъслечни спомени и прекъснати емоции. Долавяше се подчинение, граничещо със самоубийство и празнота в душата, пълно лишаване от чувства и накрая изненадата от смъртта. Застиналите лица с изпъкнали, избелени очи и замръзналите в изкривени гримаси устни сами можеха да кажат колко неочаквана е била атаката на Моро и отряда и. Не случайно се зовяха Нокти. Всички тела бяха покрити с множество малки белези и рани от тънки, подобни на игли мечове и саби, сякаш диви зверове бяха ръфали и късали плътта на погиналите. От някои стърчаха белопери стрели. Огненоокият се спря за миг, за да попие мислите на Ноктите, особено на Главатаря им, по известна като Моро ле Гуйн. Първи в главата му нахлуха студените, добре подредени мисли на Кико, които гласяха:
„Стъпка, още една, след нея безкрай много. Сякаш боговете допълнително ми удължават пътя към храма. Е, какво пък, аз стъпвам толкова леко, че даже и онези свине, дето ни наблюдават отгоре, няма да чуят. Привеждам съзнанието си в действие. Тялото е просто негово продължение и изпълнява без да се противи. Импулсът, идващ от разума кара мислите да се притъпят, сетивата да се изострят, милостта да спре. Превръщам се в едно с мрака, нямам крака да крача, а крила да летя, нямам ръце, а само остриета да убивам, нямам тяло, а само дух, предвестник на смърт. Съзнанието подрежда действията в перфектен цикъл. Стрелите ще бъдат моите вестоносци и ще кажат, това за което съм тук. Летете, белопери приятелки, летете и ми донесете отмъщение. Друго не заслужавам, не ми и трябва.
Херанор не се и изуми, че такова нежно същество като горски елф може да мисли и действа толкова безмилостно. Все пак е била обучавана от тъмни елфи преди време. Не след дълго демонът усети остатъчната енергия на друг горски елф от отряда на Ноктите, а именно Аери. Сякаш като глас мислите и проникнаха в мозъка му и зашепнаха:
„Защо стискам толкова силно тези ножове?! Е, повече от ясно е, от тях зависи животът ми. Едно погрешно движение и ще се строполя, обляна в кърви. Не ми се мре все още, имам недовършена работа, трябва да изпълня дълга си към Лорд Астрикол. Онези стражи и поклонници, които не са влезли още в храма, си нямат ни най-малка представа, че ние политаме към тях. Не могат да се равняват с нас. Тогава защо страхът с кривите си пръсти започва да ме обзема? Дали защото ще отнема живот? Сякаш не съм го правила досега! Дали защото се страхувам за собствения си? Толкова пъти съм била на ръба на острието. Представям си го. Тласъкът на меча, силата с която се забива с мен, срещата на метал с плът, изливащата се кръв. Оръжието, което ме е посякло ще се превърне във вечен страж на душата ми, а тя самата ще поеме самотния си път към следващия живот. Аз съм горски елф, знам колко трудно се създава живот. Малко, слабо, невинно семе пропада, покълнва и израства в гордо и непреклонимо същество или твар. Откак съм се родила обаче, ме е бивало единствено само и единствено в обратното – да отнемам безброй животи. Това е моята орисия и смятам да я следвам, за добро или за зло.”
Херанор се изуми колко жестоки могат да бъдат горските елфи. Тези миролюбиви хранители на живота, тези пазители на природата, същества които се грижеха и за най-дребното листенце, за най-беззащитната тревичка, сега се бяха превърнали в войни, наемници, убийци само за да оцелеят. Съдбата им беше прокълната от боговете. Те вече не можеха вече създават живот, само да го разрушават-саркастична ирония на божествената воля. Последни в натежалата глава на демона нахлуха хаотичните мисловни остатъци на Моро, кръвожадната вампиреса, която предвождаше Ноктите:
„ Най-накрая! Най-накрая ще се въргалям в злато и кръв. Представям си! Вътре е пълно със злата-жълтици, огърлици, обеци, пръстени, всичките безценни. Онези кучета вътре вече са толкова задрямали от пирове и гуляи, че няма да е толкоз сложно да ги ограбя. Отсега виждам тюркоазените сапфири, елмазите, подобни на небосвода, бляскавите диаманти. Хм, но все пак съм си Моро, особено държа на алените рубини. Какво пък? Не съм чак толкова алчна, само ще ги обера. Е, излъгах! Ако си мислят, че ще им се размине само с едно ограбване, живеят в измислени мечти и сънища. По-добре ще е за тях отсега да започват да се молят, защото ако боговете им имат милост, то аз няма да покажа такава. Прекалено много преживях. Родното ми място бе разрушено, не знам дали баща ми е жив или костите му се белеят нейде, а месата му ги ръфат прегладнели лешояди, кланът ми страда, преследван е, измъчван е от жега, глад, студ, недоимък. Нескончаемо ни преследват и гонят като някаква плячка. Ние няма да се дадем, ще хапем, ще драскаме, ще измрем до един, но няма да се предаден. По-добре да погина, отколкото да ме затворят в клетка. Как, аз, горда дъщеря на архивампирите ще бъда заключена с пранги и вериги зад решетки. Това е моят страх, никой не трябва да го разбере. Ще умра отвътре, душата ми ще се съкруши, ще изчезне блясъкът в очите ми и остриетата ми. Не мога! Няма да го позволя! Затова или моята кръв или тяхната ще се лее, хе хе! Ох, оттук усещам кръвта им. Няма по-добра напитка, нито пиво, нито ейл, нито вино или медовина могат да се сравнят с мекият, ръждив вкус на кръвта. Ще ги източа всичките до един от кръвта им и златото им. Да не се наричам Моро ле Гуйн инак!”
Из етера се носеха и други мисли на Ноктите. Гуен, Ястреба и Сър Джеймс също бяха оставили по-нещо за препълненото съзнание на Херанор. Той попиваше всяка малка брънка, като изучаваше и се дивеше на начина, по който разсъждаваха съществата от този свят. Искаше му се да седне поне за миг почивка и спокойствие. Времето обаче вече бе по-скъпо и от цяла хазна жълтици. Демонът срещна лавандуловият поглед на Астрикол. Виолетовият нюанс на елфическият поглед говореше само едно – щурм!

„Парче трето – Осквернители”


Съдбата имаше смахнато чувство за ирония. Тази небезизвестна истина особено се касаеше за белият цвят, нещо което винаги се е свързвало с доброта, чистота и доблест. В истинският живот обаче белотата обикновено беше използвана за лицемерно прикриване на низки и мерзки дела. Изключение не правеше и белостенният храм, вече заобиколен от войните на Вятъра. Хоросановите стени се издигаха във въздуха почти колкото четири човешки боя, а стоманената, подобна на стрели ограда, осеяна с лиани и листа, обграждаше сградата в разстояние поне няколко разтега. Множество мраморни колони, осеяни с руни и изображения опасваха храма и държаха пирамидалния покрив. Тежката абаносова порта, обкована с желязо, богато гравирана със майсторски дърворезби беше единствения вход към вътрешността. Над нея в стената лежеше солидно украсен с разноцветни стъкълца и скъпоценни камъни осмоъгълен прозорец, през който лунната светлина проникваше съвсем спокойно и огряваше вътрешната зала. Мъчениците от отряда, зовящ се „Източен Вятър” знаеха как биват построени тези храмове. Имаше села, цели села, населявани само от роби. В непосилни условия, тези подобия на хора работеха, живееха и умираха заради нуждите на духовниците. Гълтаха мраморният прах, плюеха кръвта, изхвърляха живота си. Талантливи майстори бяха наемани за направата на всичките украшения по храмовете, след което очите им бяха избождани, а ръцете отрязвани, за да не създадат никога повече такива шедьоври. Целият храм лъхаше на гибел. Скиталците от „Вятъра” се бяха заклели, че ще премахнат тази гнилоч, наричаща себе си праведни хора, този израз на лицемерие от лицето на света.
Пръв до черната абаносова врата на храма достигна Фолко. Той вече беше прехвърлил стоманената ограда, докато Гуен благодарение на уменията си на крадец беше отключила катинара на външната порта и беше пуснала останалите през нея. Долепил островърхото си ухо до масивната врата, той се заслуша какво се случва вътре. След броени мигове, горският елф се отдръпна и кимна на Астрикол. Лордът направи сложен жест във въздуха, вследствие на което измежду редиците на подчинените му излезе исполинът Коргот. Варваринът свали масивният си чук от гърба си, смени мястото му с тежкият си дървен щит и се насочи стремглаво към вратата. Влачейки чудовищното си оръжие, тежащо поне пет крини гигантът постепенно се засили, описа полудъга и със дълбок вик стовари металната глава на чука върху ключалката. Дървото изскърца, металът се огъна, а ключалката стана на прах. Вратата, отчупена от разкъсаните панти, се пръсна на десетки трески и откри пътя на осквернителите вътре в сградата. Коргот нахлу пръв и единственото, което срещна погледа му бяха изненаданите стражи, които се съвземаха от тътена, причинен от варварина. Първият замахна с тежката си алебарда право към пепеляворусата глава на война от „Източен вятър”. Без да трепне, Коргот хвана дървената дръжка и без особен напън я строши на две. С огромните си ръце обхвана главата на стражника и я заключи в смъртна прегръдка. Само за миг черепът изщрака, лицето се превърна на каша, а безжизненото тяло се отпусна и тупна с тъп звук на земята, след като гигантът отпусна желязната си хватка. Следващият страж обаче бързо се съвзе и съумя да прониже севернякът в бедрото. Коргот издаде стон и хвана подгизналата от кръв дреха. Въпреки болката той засили чука си и като блъсна стражът, го запокити на поне разтег от себе си. Прострял нещастника на земята, отново с полудъга варваринът се засили и с все сила го удари в гръдния кош. Кости се изпотрошиха, органи престанаха да действат, от всяко отверстие бликна кръв. Трупът издаде последен стон и се присъедини към другият страж в пътя към отвъдното. Коргот се намери в малко преддверие, което водеше към главната вътрешна зала. Ненадейно зад него изникна Астрикол, който светкавично се понесе към вътрешността на храма.
Пред виолетовият взор на лордът се разкри гротескова гледка. Около двадесет човека, всичките облечени в бяло, които уж се водеха праведни и благочестиви люде, извършваха най-долните, греховни дела, на които някое същество е способно. Някои лежаха пияни, а около тях се въргаляха изпотрошени съдове и делви, пълни с хранителни остатъци и разлято вино. Други прекалили с гощаването повръщаха, каквото са погълнали, където намерят. Въшливи псета се въртяха около тях и отмъкваха, това което не може да изяде. Трети се съвокупляваха в грозни и извратени пози. В центъра на тази мерзост се мъдреше масивен мраморен жертвен камък, над който се извисяваше статуята на някакъв фалшив бог. Около него лежаха отпуснати телата на неколцина с разпорени гърди. Протегнал окървавени ръце към статуята, с лицемерна и злобна усмивка, архимонахът редеше молитва след молитва в чест на измисленият си бог. Пред него лежеше богато инкрустирана обредна кама, която вече беше изсмукала кръвта на десетки жертви. При звукът от нахлуването Монахът се извърна, вторачи се в Астрикол и без ни най-малка нотка на изненада изкрещя:
- Що дириш тука, невернико?! Как смееш да нахлуваш в тези свещени зали и да ги скверниш с присъствието си?! За този си грях сега заслужаваш да погинеш като куче, каквито са всичките от твоята раса. Умри сега за славата на Боговете!
- Ще видим кой последен ще забие острие в чуждата плът – ухили се Астрикол, насочи поглед нагоре към свода на храма, осеян с десетки малки прозорци и извика – Моро!
Украсените цветни прозорчета мигновено се пръснаха, а през тях веднагически нахлуха Ноктите на вампиресата. Явно те бяха използвали оръжията си, за да се покатерят по стените и да заемат позиция при купола на църквата. За по-малко от минута те се спуснаха по вътрешните колони и се заеха с намаляването на бройката на монасите и монахините. Те се бяха толкова увлекли в чревоугодието, пиянството и похотта си, че не можеха да предложат никаква съпротива. След още няколко мига, всички лежаха бездиханни и посечени. Ноктите си вършеха бързо и безшумно работата. Доволен от постигнатото Астрикол се обърна назад и през рамо отново изкрещя:
- Дециус! Политай!
Зад тъмният елф се чу свирка и той беше наобиколен от няколко огромни щита. Сред тях се открояваше червен, правоъгълен щит, зад който се извисяваше Дециус Ливиус, командира на щитоносците. Той нададе втори сигнал със свирката, при което щитоносците оформиха защитна линия пред Астрикол, а при третия знак, те бавно тръгнаха към Архимонахът. Копелето, вече наобиколено от Ноктите, даже не трепна, а високомерно проговори:
- Смешници! Клоуни! Тук ще срещнете кончината си!
Свещеникът вдигна ръцете си, описа окръжност около едрото си туловище, сви пръстите си по специфичен начин. Около ноктите му започнаха да прехвърчат малки кълба от енергия, които събираха невъобразима сила в себе си. Архимонахът набра достатъчна мощ в себе си и изхвърли първото ядро от белезникава чиста енергия по хората на Моро. Магията смогна да намери целта си в лицето на Небериуз. Мечовете му се стопиха, косите му изгоряха, плътта му се нажежи да червено. С вик, елфът се пръсна на хиляди парчета. Пръски кръв и късове месо изхвърчаха във всички посоки. Ноктите се смутиха, но главатаря им Моро, цялата оплискана от току що затритият си подчинен и с облизващи се устни смело тръгна към виновника. Астрикол обаче веднага усети, че със силата на желязото няма да успее да сломи могъщият свещеник. Самият той не губеше време и запрати второ кълбо, този път към строя от щитове. Енергията попадна в щита на Ниристас. Дървото просветна от насъбралата се мощ и стана на трески. Ниристас изхвърча и се удари в стената, изпаднал в безсъзнание. Дим се виеше от обгорената му ръка. Строят започна да се разпада, но Ливиус жестоко ги скастри:
- Дръжте строя! Юмрук, дръжте строя, отрепки такива! Само да сте побегнали! Ако не ви убие оня, ще ви посека аз!
Щитоносците възстановиха линията, но най-лошото предстоеше. Свещеникът набираше инерция за още едно кълбо. Астрикол не можеше да позволи да гинат повече от хората му. Внезапно зад него нещо се размърда, премина от едната му страна, избута щитоносците и излезе пред тях, говорейки:
- Отдръпнете се! Този е мой! – изхриптя дълбок гърлен глас. Пред стената от щитове се издигна черната, качулата, обвита в ефирен плащ фигура на сър Джеймс, по известен като Кървавия. Той беше достатъчно вещ в некромантиката, за да се справи с тази нова напаст. Качулатият разтвори мантията си, но вместо кривата си сабя, изкара затъкнатия в колана си кинжал, солидно инкрустиран с обсидиан. Джеймс свали кожената си ръкавица, преряза дланта си и позволи на няколко капки да паднат върху лъскавият под. Капчиците сякаш оживяха като веднага започнаха да се придвижват към близките трупове. През това време Кървавият нашепваше и редеше слова за мощно заклинание. Свещеникът беше прекалено зает да замерва отстъпващите Нокти с магиите си, за да обърне внимание на случващия се ритуал. Кръвта на Джеймс проникнаха в телата на другите избити богомолци. Не след дълго те се размърдаха, изстенаха и започнаха един по един да се издигат. Некромантът изрече последното си заклинание и посочи Архимонахът:
- Надигайте се, чеда мои! Търчете при него и го сломете.
Живите мъртъвци се затътриха бавно към свещеникът, мълвейки нечленоразделни звуци, съпътствани от пукот на кости и хрущене на мускули. Монахът забеляза новата опасност, прецени, че тя е по-голяма и изостави Ноктите. Той запрати няколко енергийни ядра по немъртвите, но лишените от живот, крачещи зомбита само леко се разклащаха от стоварилата се отгоре им магия. Очевидно тя беше предназначена да унищожава само кипящата от живот плът, а не разлагащи се тела. След още няколко мудни крачки, ходещите трупове наобиколиха жрецът, събориха го долу и зачнаха да го задушават с теглото си. Някои даже заръфаха плътта му, като я късаха на големи парчета. Духовникът се бореше с тях, но съпротивата му беше кратка.
- Сган такава, мръсна сволъч! – започна да хвърля ругатни свещникът – Мислите, че ще ме пречупите?! Ха! Най-лошото ви зове. Не можахте да прекъснете ритуалът. По-лоша орис от смъртта ви чака! Ха ха ха! – продължаваше презрително да се смее той. Хулите му секнаха скоро, защото затиснат и с изтичаща кръв, той избели очи и отпусна глава на жертвеника. Джеймс скри лицето си с длани и изпънати пръсти, насочи ги към зомбитата и спокойно ги отпусна към земята. Живите трупове се успокоиха и последваха Архимонахът към другия живот.
Войните на „Вятъра” се приготвяха да започват с грабежа и подпалването на храма, когато жертвеникът се пропука, а не след дълго и се разцепи. В пукнатината зейна бездънна дупка, която все повече растеше и поглъщаше всичко около себе си. Скъпоценности, мебели, тела всичко беше засмуквано в оформилата се бездна. Херанор се приближи и веднага усети лъхащата позната енергия. Демонът се сепна, даже се уплаши и отдръпвайки се от портала, изкрещя на останалите:
- Оставяйте всичко! Чухте ли ме мерзавци? Захвърлете ненужното и политайте веднага към лагера. Ако ви се мре пък, останете тук.
Изумения Астрикол за пръв път виждаше Херанор толкова смутен, едва ли не изплашен:
- Какво ограби тъй храбростта ти? Сякаш нещо може да те уплаши?
- Не ме ли чу?! Бягай! Изтегли хората си ако не искаш да ги загубиш до последния – смъмри го демонът, като погледът му засили пламъка си, вече не от уплаха, а от гняв заради бездействието на тъмният елф. Астрикол го изгледа пренебрежително, но веднага даде заповед за изтегляне. На Дециус дори му се наложи буквално да изрита някои, за да последват заповедите на лорда. Единствена, Моро продължаваше да пълни пазвата си със златици.
- Моро, проклетнице такава, глуха ли си? Тръгвай незабавно! – изруга я Астрикол.
- Трай там! Само още няколко камъка! Виж колко са големи и колко са много. Като звезди са. Ще живеем пребогато – отвърна му тя.
- Еее, вече и отговаряш. Мръсница! Добре стой тук и мри. Прави каквото искаш – пренебрежително извика Астрикол, обърна се и се затича към разбитата порта.
Моро го изгледа изненадано, изсумтя, изсъска и бърже го последва. За броени мигове целият „Източен Вятър” летейки, тичаше към лагера, скрит наблизо. През целият път Херанор само повтаряше гибелните думи:
- Мрак и Огън, родители мой, обречени сме!