Мойту виждъне зъ ларпъ

-Гвардияяяяяяяяяяяяяяяя!!! - викът, разнесъл се из гората постепенно заглъхна.
Аз продължих начумерено да си пристягам бронята. В нашия лагер отново беше тишина. ”Какво им става, мамка му!?!?!”. Обикновено шумният ни лагер, сега беше обхванат от някаква апатия... дори и гоблините мълчаха! Реших да се поразходя и да огледам околността. Наближих лагера на елфите, горките същества... някои изобщо не очакваха появата на отвратително, черно като смъртта, същество да се яви при тях. Някой простена тихо, част от тях стояха като замразени, други тихичко придърпаха оръжията си да са им под ръка. В крайна сметка нищо не се случи след като отминах спокойно по пътя надолу.
-Гвардияяяяяяяяяяяяяяяяя!!! Уаааааааааааааааааааааааа!!! - отново се разнесе вик откъм добре направеното укрепление.
-Урууууууукс! Тунайт уи дайн ин хел!!! И ТЕ ТАКА! – изреваха в отговор съществата от моя лагер. Хищна усмивка плъзна по иначе сериозното ми лице, ”Все пак ще колим тази вечер”.
Спрях на известно разстояние от входа на гвардейското укрепление, стражата беше впила поглед в мен. Преборих се с желанието да отида при тях и продължих надолу по пътя. Обиколката приключи бързо, върнах се в лагера. Орка ругаеше някого, Мрака псуваше наляво и надясно, защото нямаше кой да му помогне с бронята - настроението в лагера се връщаше малко по малко. Отново се чу познатия вик ”Гвардияяяяяяяяяя”, отговорихме както подобава..... Не се сдържах и тръгнах натам, знаех, че ида ли, ще си спечеля или смъртни врагове или приятели до гроб. Почти до елфския лагер дочух познат глас да реве ”Грооообс, чакай” – това беше Орк, изчаках го и заедно влязохме в укрепения лагер на „Гвардията”.
Орк поздрави пазачите, те също нас, в отговор само им изръмжах, което мисля не им хареса много, но нищо не предприеха. Стиснах дръжката на вярната ми брадва до такава степен, че кокалчетата ми изпукаха и влязохме.
Лъхна ме познатата миризна на пушек, примесен с алкохолни изпарения.... ”Мамка му, тия пичове ме кефят все повече”!
Изведнъж всички очи се впиха в мен, за няколко секунди настъпи тишина, огледаха ме от глава до пети и след това забравиха за мен, всеки продължи да се занимава с това, което правеше до момента. Постояхме не повече от 10 минути, в които аз само мълчах и изучавах с поглед хората в лагера. В един момент Орк ме побутна „Хайде да забираме нашите и да слизаме към града”.
Тръгнахме към града с Гвардията и част от Елфите, на молбата на последните да влезем през официалния вход никой не обърна внимание, издавайки всевъзможни звуци, ръмжейки и ревейки влязохме през една пролука в стената. Вътре се залепихме за сервитьорките, които разнасяха пиенето. В един момент едно малко елфче се приближи към мен:
- Можеш ли да ми извадиш въглен от огъня, трябва ми, моля те! - зелените и очи ме гледаха толкова спокойно, ни помен от страх, притеснение, отвращение... тръпки преминаха по цялото ми тяло, инстинктивно протегнах ръка към огъня, сграбчих някакъв клон и и го поднесох към съдчето в което трябваше да го оставя. Бях хванал клона прекалено близо до огъня... кожата на ръката ми изпука, остраболка преряза пръстите ми, замириса на изгоряла плът, но аз държах клона върху съдчето, чакайки да се запалят тревите в него. Най-после сухите тревички запушиха и се разгоряха, с облекчение оставих клона обратно в огъня и жадно отпих от чашата „ейл”, която бах оставил до себе си.”Благодаря ти !!” каза Ленор /така се казваше елфчето/ и се запъти към останалите елфи, които наблюдаваха случващото се с интерес.
Пресушавах втора чаша „ейл” когато капнаха първите капки, мамка му само това оставаше... ДЪЖД!!! Хора, Елфи, Орки гледаха към небето и проклинаха кой на глас, кой на ум. След около 5 минути около огъня бяхме останали няколко орки и дузина елфи, нямаше какво повече да правим тук, с ”ейл” можех да се наливам в заслона си на сухо. Тръгнахме нагоре към лагера. Всички мълчаха и навели глави вървяха под проливния дъжд, взирайки се в пътеката под светлината идваща от жезъла на Ленор. Монотонното барабанене на капките по гърбовете ни и по широките листа, които растяха в изобилите, както и подрънкването на броните, ме вкараха в някакъв странен унес. Аз водех колоната по извитите пътечки, когато внезапно чух шум в ляво от нас, вдигнах високо брадвата си и спрях. Светлината от жезъла на Ленор отразена в стоманеното острие на брадвата подейства мигновенно, всички замръзнаха. Останахме затаили дъх няколко секунди, когато от една странична пътечка се появиха две фигури.
-Кои сте вие? - провикна се Елве, който вървеше плътно зад сестра си Ленор, която от своя страна вървеше зад мен, опитвайки се да освети пътеката както за хората зад нея, така и на мен.
-Привет, Урук! Привет, Нолдор! Ние сме скаути от Вестителите на Хаоса. Връщаме се от разузнаване, странни неща стават наоколо. Хора изчезват и никой не може да си обясни къде и кой е виновен за това. Чули ли сте нещо по въпроса?
-Не, но благодарим за предупреждението. Ще се опитаме да разберем какво се случва. - отговори Елве.
Тъкмо поехме отново, когато чух стон зад себе си. Обърнах се мигновено и видях Ленор обхванала главата си с две ръце и Елве над нея.
-Какво се е случило? - попитах аз.
-Оставих един свитък на сушина под един дънер... и толкова бързо тръгнахме, че забравих да го взема! - проплака тя.
Предложих на Елве да се върнем, но той отказа ”Заведете останалите до лагерите, аз ще я придружа до града”.
Повървяхме още известно време нагоре, когато в далечината проблясна огъня в лагера на Гвардията. Приближихме, когато плътен глас изрева „СТОЙ!!! КОЙ ИДВА?!”, спряхме „УРУК И НОЛДОР!” отговорих аз на свой ред. Минахме покрай стражата, елфите останаха в своя лагер, а аз с останалите няколко орка продължихме напред към нашия.
Заварихме лагера потънал в тъмнина, огъня беше загаснал, орките сновяха насам-натам псувайки неудържимо дъжда и гадното време, гоблините се бяха сгушили в заслона си и тихичко си говореха. Намаше и помен от веселите им песнички и простотиите, които ръсеха постоянно......”Мамка му и дъжд!!!”
Целия бях подгизнал, нямах търпение да смъкна бронята, ризницата и всичко от мен. Както става в такива моменти, откопчаването на един от брейсерите заяде, след поредица от псувни и той се предаде. Почти гол се сврях под навеса и започнах трескаво да ровя за някоя суха дреха, най-после усетих топлината на кожената дреха върху кожата си, сврях се между някакви завивки, запалих лулата и се отпуснах блажено. Опипах в тъмнината около мен и в ръката ми се озова бутилка, пълна до горе с питие, което ми бяха дали при едно по-раношно посещение в едно село. И преди бях пил от същото, знаех, че ще ме сгрее. Надигнах бутилката, парливата течност отми горчивия вкус в устата и проряза карантиите ми надолу, но ме сгря. Внезапен пристъп ме изкара от блаженото ми състояние, бях гладен, много гладен. Наново взех да опипвам около мен за някаква останала храна, напипах вързоп с „Лембас”..... ”Как ги ядат елфите тези неща!!”, напипах втори вързоп, беше мек. Поднесох го към носа си „Месо!!!!” - идеше ми да изкреща от кеф. Наядох се и отново натъпках лулата. Блаженство!
Внезапно отвън се чу зверско псуване, ръмжене, грухтене и какво ли още не. Бях сигурен, че е някой от нашите, но все пак стиснах брадвата преди да разкрия отвора на бърлогата ми. Беше Орк, сврян под съседното дърво неговия подслон не бе устоял на пороя и всичко вътре беше мокро. Той крещеше, псуваше и риташе всичко около него. Викнах го да дойде при мен, в първия момент отказа, но после се успокои и се намърда изпускайки облаци пара. Подадох му бутилката със питието, взето от селото, той отпи и настроението му се подобри, запали лула и се заговорихме. Поисках да узная нещо повече за Гвардията, тези момци ме бяха впечатлили, и той ми разказа. За отношенията между нашите два клана, за битките водени някога......... всичко, което знаеше. След около час пушене, пиене и разговор в заслона ми на сухо, дъжда спря. Орк се надигна и каза, че отива при Гвардията, повика ме и мен. Никъде не ми се ходеше, но все пак обещах след известно време да намина. Отпуснах се под дебелата завивка и се унесох.
След около час неуспешни опити да заспя реших, че е време да се поразтъпча, обличането в мокрите дрехи, слагането на ризница и броня, бяха крайно неприятни, но нямаше начин - бях обещал. Облякох се, взех си щита и брадвата, закачих бутилката селско питие на колана си, захапах лулата и тръгнах. Минавайки през лагера на елфите видях, че горките дългоухи същества са почти умрели от студ и трепереха свити по двама, по трима в заслоните си. За стража изобщо не мислеха. Озовах се пред входа на Гвардейското укрепление, стражите както винаги си бяха по постовете.
-Кой си ти?! - попита грубо един от пазачите.
-Гробстер от Урук! - изръмжах на свой ред аз.
-Минавай! – каза пазача и се отмести от входа.
При влизането отново ме лъхна блажената миризма на пушек и спиртни изпарения.
-Ела край оганя, Гробс, запознай се с предводитела на Гвардията, Ферос - от далечния край на огъня ми се ухили Орк.
Отново три секундна тишина, оглеждане от глава до пети и отново всеки започна да се занимава с това което прави. Ферос се приближи до мен, запознахме се. Беше висок, къдрокос елф със странен блясък в очите, отдадох го на алкохола, но все пак ако щях да се бия тази вечер, бих искал той и неговите хора да са на моя страна. Околу огъня беше страшна тъпканица, светли, тъмни, полутъмни, ако щете и суросинкяви елфи се бяха свряли на топло, не исках да се натрапвам и застанах настрана като държах елфите на Ферос под око. Фактът, че се запознахме и че нашия предводител е в на пръв поглед много добри отношения с техния, не ме успокояваше никак. Орк разговаряше весело с Ферос и една красива тъмна елфка край огъня, искаше ми се да се присъединя, но устоях на изкушението.
В един момен се сетих, че бутилката селско питие виси на колана ми, развързах я, свалих тапата и я надигнах. Топлината отново потече от устата ми към корема. Викнах Орк и му подхварлих бутилката, той също отпи и подаде на хората около него, явно им хареса.
Опитах се да завържа няколко разговора безуспешно, затова се отдръпнах още малко настрани, приближавах се до огъня само когато ми подаваха бутилката.
Мислех си за изчезващите хора, дали е истина, имат ли орките пръст в това... ”Не по дяволите, щях да знам, а и те не са ходили почти никъде”, внезапно усетих присъствие зад гърба си, не обичам да заставам с гръб към входа, но сега незнайно как го направих. Вените по врата ми се издуха, стиснах брадвата и се завъртях рязко. Малкото елфче Ленор стоеше зад мен и ме гледаше отново с онези спокойни зелени очи. ”Здравей Гроби! Елве, това е моят любим орк!”. Не знаех как да постъпя, стъписах се, дори отстъпих крачка назад. ”Любим орк”... звучеше прекалено!
-Здравей, малко дългоухо. – промърморих аз – намери ли свитъка си?
-Да, Гроби, с теб, Елве и Азраил се чувствам в безопастност! – и се усмихна с най-чаровната усмивка, която бях виждал. Стоях като човешко дете пред каменен трол, с възможно най-тъпото изражение на което съм способен.
-СТООЙ! КОЙ ИДВА! ГВАРДИЯЯЯЯЯ!!!! – разнесе се от към стражите и ме изкара от вцепенението.
Изскочихме навън, опряли щит в щит, една непревземаема стена. Виждах копията на елфките от двете си страни, чувах напътствията на Ферос, Орк и Елве. Но всичките ми сетива бяха насочени към приближаващите се фигури отпред.
-ИДВАМЕ С МИР! Аз съм Зератул от Вестителите на Хаоса! Искаме да говорим с вашите водачи.
Накараха ги да се приближат, бяха трима и можехме лесно да ги премажем, затова свалихме леко щитовете и дадохме шанс на кръвта да премине през стиснатите до побеляване пръсти в копия, мечове и брадви.
След кратък разговор Вестителите си тръгнаха, върнахме се отново в укреплението. Ленор беше изчезнала, отдъхнах си. Не можех да си обясня как едно малко дългоухо може да ми действа по такъв начин, мамка му, мога с един удар да я размажа.... и все пак.... ”Дали е магия?” не можех да си обясня. Времето минаваше, поговорих с няколко елфа, дори дадох на един да ми разгледа брадвата, стискайки с другата ръка ножа затъкнат в колана ми. След това излязох навън при охраната, поговорих малко и с тях.
-Гроооообс! - викаше Орк. Вмъкнах се вътре, още с влизането разбрах, че нещо важно се е случило. Бяха се събрали Орк, Елве, Ферос, Ленор и още няколко мага. Орк ми помаха да се приближа. В следващия момент забелязах някаква блестяща огромна фигура да се приближава от далечния край, забързах крачка и застанах между приближаващия и Орк.
Огънят го освети и с облекчение разбрах, че това е Азраил, елф по-голям от другите...” Мамка му, той си беше същински трол!!!”. Приближи се и Елве му заговори нещо тихо. Орк ме повика и ми обясни, че се организира малък отряд, който трябва да ескортира няколко елфски мага до града по някаква задача. Без това ми беше скучно, съгласих се веднага.
Малкия отряд се състоеше от мен, Азраил, Елве и три-четири мага, сред които Ленор.
Поведох отряда през мократа трева по криволичещата пътечка надолу, светлината от жезъла на Ленор беше крайно недостатъчна да виждам къде вървя, още повече,ч е я спирах с тялото си. В крайна сметка стигнахме благополучно града и отново влязохме не там, от където трябва, въпреки протестите на елфите, добре, че Азраил беше на моя страна ”Този елф е изчекнат нещо, започва да ми харесва”. След разговора на Елве с кмета подразбрах, че трябва временно да охраняваме града докато маговете разгадаят някаква огнена книга....
Не ме интересуваше изобщо книгата, исках да се появи някого, когото да убием!
Обикалях стените на градчето, ослушвах се, душех но.... нищо. Излязохме с Азраил навън, стражата направи някакъв отчаян опит да ни спре, отказаха се бързо. Поехме през високата мокра трева, сетивата ни бяха изпънати до скъсване. След около минута вървене в ляво от към едно дърво се чу пронизителен писък. Втурнах се натам ръмжейки, душейки.... и нищо. Оглеждах се опитвайки се да зърна нещо в непрогледния мрак. Някой отзад извика „Дървото, май дойде от там!”, огледах се и тогава я видях - Вестителя Хелън лежеше в корените на дървото.
-ЛЕЧИТЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЛ!!! – изревах колкото ми глас държи, не беше нужно да повтарям, Азраил викаше същото сякаш го колят, стражата повтаряше като ехо. Видях как всички събрали се магове, се втурнаха към нас. Маговете започнаха своите ритуали, за лечение или съживяване, не знаех и не ме интересуваше, аз изпълнявах задачата, за която Орк ме беше изпратил - охранявах.
Върнахме се в града, Хелън беше като че ли по-добре, все тая, не ми пукаше особено, ядосвах се, че не намерихме кой и е причинил това. Постояхме още известно време, през което маговете си говориха за въпросната книга заради която бяхме дошли, после Елве каза, че ще си ходим.
Върнахме се в лагера на Гвардията, с облекчение свалих бронята, оставайки само по ризница. Седнахме край огъня, запушихме и си подавахме честичко бутилки различни питиета.
Адски писък раздра тишината далече от нас, съпроводен от някакви дрънчащи звуци. Писъците учестиха, дрънкането също и започнаха да се приближават. Всички наскачаха, поне тези, които бяха останали край огъня, опитах се да успокоя всички, че това най-вероятно е мечка, атакуваща лагера на Хаоса, а виковете и дрънченето са опитите да я изгонят, но гвардейците не се успокоиха, а започнаха трескаво да се въоражават..... за жалост бяха прави. Писъците и дрънченето учестиха, разнесоха се ръмжащи звуци, по кожата на главата ми полазиха мравки ”Не, не беше мечка, нещо зло, много зло, и силно идваше към нас”.
Скочих на крака, грабнах бронята си и започнах бързо да претягам ремъците, колана, брейсерите. Появиха се някакви призрачни светлини, които приближаваха все повече и повече. Напълно екипиран, грабнах брадвата и щита и се понесох към вратата.Там вече се бяха събрали войните на Гвардията в почти пълен състав.
-СТЕНААААА!!! – изрева Ферос. Щитовете като един се свалиха пред телата ни, правейки непреудолимата стена.
-КОПИЯЯЯЯЯ!!! – извиках на свой ред аз, знаех, че има копиеносци, но къде бяха нямах идея. За мое голямо учудване, миг след вика ми видях познатите ми вече остриета над двете ми рамена.
Пълчищата от зловещо бели същества, ревящи, пищящи, беше на метри от нас. ”Както и да е, не са много повече от нас, ще ги смажем” повтарях си на ум аз, пригласяйки на виковете на Гвардията.
-ГВАРДИЯЯЯЯЯЯЯ! СМЪРТ!!!!! СЛАВА!!!!!!! СВОБОДАААААААААААААААА!!!!!
Усещах гласните си струни, изпънати до краен предел. Гърлото сухо, сякаш някой беше застанал пред мен и мяташе с лопата пясък в устата ми, но продължавах да викам колкото ми глас държи.
Първия сблъсък! Две същества се бяха откъснали от групата и идваха право срещу мен, вече бяха на крачка, когато чух свистенето на копията от двете ми страни. Точни като смъртта, двете копия се забиха в корема на едно от съществата пред мен, то нямаше броня... очаквах всеки момент да се срине на земята, НО ТО НЕ ПАДАШЕ!
Последва втори удар от копията, аз все още държах щита пазейки както себе си от оръжията на „съществата” така и двете елфки зад мен. След втората атака на елфките не издаржах,замахнах с щита и запратих единия демон /защото това бяха именно демони... някакви призрачни демони/ насред копията на Гвардейците в ляво от мен. Другия демон нанесе удар, който срещна щита ми, копията отново се забиха в него, аз се отдръпнах за миг, замахнах с брадвата и я стоварих с цялата си сила в ръката му... ”За целия огън на Мордор, той стоеше срещу мен и се смееше”.
-ВСИЧКИ ВЪТРЕ! ВСИЧКИ В УКРЕПЛЕНИЕТООООООО!!! - прозвуча викът на Ферос.
Направихме стена с щитовете си докато леко бронираните ни бойци се приберат, после бранейки се от ударите на демоните един по един се прибрахме вътре, разполагайки се по дължината на стените, от които можеше да се пробие.
Демоните явно разбраха, че ненще могат да пробият през добре укрепения вход, затова заобиколиха отстрани кадето стената не бе тъй здрава. Започна страшна сеч, в един момент за малко да влязат, стената поддаде... някакси успяхме да ги изблъскаме навън.
През пролуките от стената изведнъж видях позната фигура да се нахвърля върху демоните, това беше Орк!!!!! Опитах се да го предупредя, че са неубиваеми, че няма смисъл да се жертва за нищо, но това беше Орк! Съсякоха го пред погледа ми! Озверях, гнева ме задуши... Не ми пукаше че са неубиваеми, ИСКАХ ДА УМРАТ!!! Със зверски рев се хвърлих към огромния демон, стоящ на педя от стената, смеейки се. Започнах да раздавам удари с брадвата като обезумял. Стената се срина, все така викайки се понесохме напред, изблъсквайки демоните все по-назад и по-назад. Вече не чувствах ни умора, ни студ, исках да убивам!
Повечето Гвардейци бяха обхванати от същата ярост като мен, добре, че не бяха всички. Някой се провикна:
-СПРЕТЕЕЕЕЕ! НЕ ГИ БИЙТЕ, НЯМА СМИСЪЛ! С ВИКОВЕ ЩЕ ГИ ПРОГОНИМ!!!
Всички твари, които бяха на няколко километра в околовръст, сигурно са се изпокрили от рева който последва... демоните започнаха да отстъпват. Така леко-полеко ги изтласквахме в посоката, от която бяха дошли.
Накрая всичко свърши, демоните си бяха отишли. Върнахме се в лагера, подгизнали в кръв и пот. Пред очите ми все още беше Орк, посичан от демоните и аз безсилен зад стената....
Гвардейците бяха въодушевени, минаваха покрай мен, потупвайки ме по рамото ”Страхотен бой, Гроби”, ”Жесток боец си”, а аз си мислех за загиналия си водач и за това, че ще трябва на другия ден да обясня на орките как и защо подяволите съм допуснал той да умре...
Станах, прегърнах всеки един от Гвардията и поех по пътя към нашия лагер, лагер на орки без Водач!

С интерес прочетох до тук. Фетско. Чакаме продължение

епа , екстра си е , 4ете се бързо;)

Вече ти го казах, но ще се повторя: Чудесно се е получило!

ПП. Аз още се мъча с втората част на моето, накрая ще взема да забравя почти всичко... xD