Вампирска история

ПРОЛОГ

Гора и планина, коларски път. Горе от върха извира река и пътят следва нейното течение, току я пресича в брод или я прескача с мостче. От двете страни - вековни гори, чиито дървета с възлестите си стволове сякаш възпират пътника да не би случайно да напусне пътя. Нагоре, нагоре, нагоре, прескок през реката много пъти, и стигаме до плато. На това малко уширение в сянката на планината се е сгушило поселище на дървари и въглищари, които всяка седмица откарват добитото от техния труд - първо с волски каруци, а по-надолу, където реката става по-дълбока и не тъй бърза, и със салове - далече в низините към града Майнщадт.
Селото изглежда място на покой и пасторален уют. Чистите къщички с изрязани по стрехите фигурки са огласяни от детски смях, на реката хубавички девойки перат и си подхвърлят закачки, а от гората далече-далече като тиктакането на нестроен часовник долитат ударите на дърварските секири.
Ала не винаги е било така, и макар че малцина са сред тези здрави момци и хубави моми, които да вярват на брътвежите на старците, всички те са чували приказки и песни, що се срещат само по тоя край. Приказки за вълци, които проговорват с човешки глас и грабват бебе от люлката да го занесат вдън гората. Песни за някой висок красив чужденец, който прелъстява някое момиче, и ето, намират бледото й тяло захвърлено връз някоя скала, останало съвсем без капка кръв, с безумна усмивка на лицето. От стари-стари времена предания за зъл господар и за мрачен замък, където ден и нощ не спирали стенанията на обречените, за марш на армии по стария път отвъд билото, сега изоставен и обрасъл с трева, и за чутовна битка някъде тъдява, в която злото е било победено, за да заспи задълго. Стари предания, странни предания. И всеки би рекъл, че туй са бабини деветини, ако не се издигаше и до днес онази ми ти черна крепост горе в планината, чиято порутена кула сякаш зяпа злобно накъм света от мрачните дупки на своите бойници. А ако залутаният пътешественик би се взрял по-внимателно в гравюрите по стрехите на селото, би останал потресен от историята, която с пестеливите си образи те разказват.
И кой ли би повярвал, че тази история може и да се повтори...

Нека ви се представя - аз съм отец Фрати, монах калиграф и покаял се грешник. Моля да ми простите тази нескромност, но стори ми се редно, преди да опиша делата и подвизите, които видях с очите си, да ви запозная с моята личност, та по-бързо да отминем нататък.
Някога бях размирен тип - пияница, женкар и дуелист. В живота ми обаче нещастие настъпи, а с него - и поврат. Тоз, що ламтеше за слава и приключения, пиратът и злосторникът, умря. На негово място се роди смиреният монах, който с жарки молитви и ежедневен труд се мъчеше да изкупи греховете на предишния си живот. Не ще ги изкупя аз навеки, и знам, че чистилището е раззинало паст за мен, но все се человек надява, докато е жив, че опрощение ще да получи. Толкова повече след онуй, що видяха очите ми, и което ръката ми правдиво ще опише в тези редове.
Ще начена оттам, отдето историята започна за мен, та да не може никой да каже, че слухове и клевети съм увековечил на белия лист – всичко, що запиша, от мене е видяно и също изживяно.
В равнините край града Майнщадт, на един ден път с муле, се издига манастирът Санта Лучия де Менция. Тази тиха обител ме приюти и смири буйната ми душа, и ме напъти към Бога, нека се слави името Му. Място мирно и спокойно, далеч от града, далеч от хората и техните дребни страсти, скрито сред зеленина и ромолене на потоци. Нарядко идат хора тук – веднъж на месеца пристига една кола с провизии от града, да ни достави онез необходими храни и вещи, които не можем да си произведем сами в манастирските градини и в работилницата. Същата кола докарва и пощата, доколкото някои от послушниците все още получават писма от своите близки.
Оная утрин обаче едно от писмата, които се получиха с колата, беше адресирано до дядо игумен и носеше печата на кардинал на Негово светейшество!
Накратко, за да не ви занимавам с нашите скучни възторзи – оказа се, че кардиналът иска един от нас, монасите, да придружи група воини Христови в някаква богоугодна мисия, в качеството на спътник и летописец. Дядо игумен даде да се разбере, че не знае за какво иде реч, но доби много угрижен вид след онуй писмо и няколко дни преди датата за отпътуване той ме привика в манастирския параклис. „Фрати” - рече ми той, - „Зная, че си дошъл тук да намериш мир и покой. Зная, че искаш да забравиш кой си бил и какви си ги вършил”. Тук той разпери ръце и ме погледна виновно. „Ала огледай се – в нашия манастир прости хорица служат Богу. Сред малцината, що знаят четмо и писмо, са дядо Гърбушко, страхливият младок Иницио и безобидният идиот Бонафиде, който дори градината не може да оплеви както трябва. Кого да пратя? А кардинал е туй, пратеник на Негово Светейшество, пратеник на наместника Господен! Можем ли да му откажем нашата помощ, колкото и скромна да е тя?...” Дядо игумен ме погледна с тревога. „А ето, ти си човек учил, видял свят и знаеш как се държи оръжие, ако потрябва...”
Тъй ме тласнаха обстоятелствата и сякаш самото ми минало се пресегна, протегна се и ме тласна по пътя към изкуплението. Да бях знаял! Ах, да бях знаял...
Сега, когато цялата ми коса е бяла-побеляла за една нощ, единствената ми утеха е, че в тази едничка нощ навярно съм изкупил толкоз от миналите си грехове, колкото цял живот, прекаран в молитви, не би могъл.

И ето ме на мястото на срещата, където трябваше да дойдат воините, които трябвало да следвам. Странно бе туй място, особено. Да не повярваш, че един божи служител може да избере такива някакви езически градежи, нашарени с непонятни знаци отпреди Христа още, прости ми Господи, за начало на един поход срещу злото! А като започнаха да прииждат моите бъдещи спътници, с учудване разбрах, че те са си непознати, та идваха един подир друг и разменяха само по няколко сдържани думи. Чудни ми се видяха тогаз тези воини Христови – хора прашни от пътя, със сурови лица и толкова, толкова различни! Първи пристигна един мършав, неспокоен човек, чийто поглед се стрелкаше по всеки ъгъл на помещението, като че очакваше змия ли, що ли да изскочи във всеки момент и да ни нападне. Като Байрот Гилд се представи и замълча, с гръб на стената, напрегнат и бдителен като невестулка. Следваща дойде, за моя изненада, една жена. Жена! Тръгнала на битка срещу Бог знае какво! Ала като я погледнах в лицето, неволно потреперих, тъй остра бе стоманата в очите й. По-късно узнах, че щом се събуди гневът й, и в нейния глас прозвънтява една непреклонност, която може да те накара да се свиеш като ударен и да отстъпиш крачка назад, без сам да се усетиш. Името на тази забележителна жена бе Найтчил, Найтчил Халоран. Не ще я забравя никога.
Подир тези двама, докато здрачът се разстилаше и сенките се стичаха по стените, се заредиха кой от кой по-странни и необичайни образи в туй злокобно място – воин с дълго-предълго копие и син огън в очите; мълчалив младеж с широкопола шапка, а лъкът му – уж като на ловец, но някак по-особен; прекрасен млад рицар, сякаш от приказка излязъл със сияйните си доспехи; благ и мъдър на вид воин с осанка на крал, наметнат с мантия; прелестна девойка в доспехи от кожа и с дързък поглед; млад боец с кръстосани два бляскави меча на гърба, подкрепящ старец с исполински ръст, чиято пътна тояга отгоре додолу бе в червени и бели шарки. А особено впечатление ми направи последният член на нашата задруга – една жена със студен поглед, стиснала устни, с меч на кръста и библия в ръката. Тази жена, както отпосле узнах, била печално известната Хелена фон Меспелбрун, която пратила на кладата десетки дяволопоклонници, и между тях, казват, и немалко набедени невинни души. Дано Бог се смили над душата й.
Ей такива бяха хората, които Бог бе отредил за мои спътници в туй изпитание. И най-смиреният измежду тях, десетият в задругата – аз, отец Фрати, монахът калиграф и покаялият се грешник.

Докато новите ми спътници още разменяха по няколко предпазливи думи, от сенките възлезе – да се чудиш и маеш, та там сякаш нямаше никого! – една закачулена фигура. Човекът, защото това като да беше човек, отметна качулката и се представи като отец Игнациус Синекванон, кардинал на Негово Светейшество и носител на специална папска була, която му дава особени правомощия в борбата срещу злото. Отецът бе смугъл тип, не много висок, със стрелкащи се насам-натам очи. От него произлязло писмото, което, както разбрах, всеки от събралите се тук герои бе получил, и което бе имало следния текст:

ДРАГИ ГОСПОДИНЕ/ГОСПОЖО,
Светата Римокатолическа църква на Петър и Павел те призовава в името Господне да се явиш в полунощ на адреса, посочен по-долу. Нам е известна твоята деятелност в борбата против врага Господен и человечески, затова ти повеляваме за пореден път да поставиш своето оръжие в служба Богу. Очакваме те.
Amen.
Града Майнщадт, планината Брокен, изоставените катакомби в близост до селището Голямо село

Негово Високопреосвещенство, кардиналът, разказа удивителни неща. С нарастващо изумление научих, че моите бъдещи – ха, моите вече настоящи спътници, са не какви да е странници и бродяги, а ловци на нечисти твари, противници на врага человечески, во истина воини Христови, що бродят в полумрака и защитават мирните човеци от онуй, що дебне под луната и може да ти смрази кръвта. Всеки от тези мъже и жени бе виждал и погубвал същества, които нас, обикновените смъртни, биха отклонили от пътя на здравия разум, ако дори и за миг съзрем ги. Техният залък бе корав и горчив бе техният жребий. Затуй и тяхната мисия не бе обикновена.
На запад оттук, нагоре в планината – тъй заразказва кардиналът – се издигал замък с високи-високи стени, обрасли в бодливи храсталаци. От стотици години стоял той там, черен под слънцето, със спуснат мост като изплезен мъртвешки език. Никой не припарвал до него. Говори се – а някои от най-злокобните слухове били подкрепени от официални документи на Църквата от библиотеката на Ватикана – че някогашният господар на замъка бил не какъв да е жесток тиранин, а вампир. Не някаква кръвопиюща твар, а истински Арх, чудовище, излязло от преизподнята, изпратено с незнайна цел от самия Сатана, а кой знае, може би дори самият Враг е възлязъл на белия свят в този ужасен облик. Нявга, преди много-много години, сред звънтеж на мечове и кънтеж на брони, в многохилядна битка демонът бил погубен и тялото му – прободено неведнъж, обезглавено и захвърлено в една дълбока пропаст. Смятало се, че злото е победено, и само черепите по бойните полета около замъка, загледани с копнеж нагоре към звездите, останали да възпоменават отминалия подвиг.
Напразна била тяхната саможертва. Или не, кой знае, може би те са възпряли със смелите си сърца похода на злото към света, навярно то е било принудено да заспи за дълги, дълги столетия и да се върти с проклятия във гробното си ложе, без да може да се надигне и да върши злини.
Ала наближава мигът, продължи нашият ментор, когато туй зло ще се изцели от понесените рани, и тогава светът, що напоследък е забравил и смирение, и вяра, и мъдрост, ще стане лесна плячка в неговите нокти. Демонът трябва да бъде възпрян. Затова са били събрани най-великите Ловци на нашето време, за да изпълнят може би най-трудната мисия на техния живот. В замяна Светата Римокатолическа църква ще им предложи опрощение на някои стари грехове, които неминуемо тегнат на плещите им, и ще ги награди със злато и с всяка друга награда, освен със слава. Защото за онез, що бродят в сенките, не се полага огряният от слънцето лавров венец. Нека простият народ си остане блажено невеж, и нека силните духом все тъй го защитават от ужасите на нощта.
Книжовниците на Ватикана бяха извършили някои проучвания, чрез които на основата на стари документи по неоспорим начин се доказва, че вампирът – господар на замъка Майнщадт, е истински демон. Той не може да бъде убит с обикновено оръжие, пък било и то осветено от Папата. Нужна е реликва, свещен предмет с ненакърнена сила. Такива са останали на света твърде малко – разнасянето по земите, войните и пролятата кръв, хилядите докосвания на ръцете и устните на вярващите – те са превърнали повечето известни реликви в обикновен символ, безполезен в борбата срещу злото. Но – о, какво чудо, колко велемъдра е Божията промисъл, защото точно в тези земи, знае се, е изгубено едно свещено оръжие. То е принадлежало на Свети Мика, воин Христов с ангелска сила в десницата, който громил злото по всичките земи на този свят, преди да го прибере Всевишният при себе си. Мечът на Свети Мика все още трептял от силата на светията, но бил пазен от свръхестествени сили някъде там, на запад, на мястото, сега известно като Злокобната гора. Единствено този меч обаче можел да порази сърцето на демона тъй могъщо и тъй окончателно, както обикновеният дървен кол би поразил някой нисш вампир, и да го прати обратно в Ада, където му е мястото.
Последното напътствие на папския пратеник, преди да изпрати малкия ни отряд към неговата смъртоносна, но тъй съдбовно важна мисия, бе относно пътя, по който да поемем. Нагоре от тези катакомби, рече той, възлиза широк коларски път. В планината той се разделя на две. Дясното му разклонение отвежда към дърварското поселище Голямо село, където можели сме да получим подслон, а може би дори – помощ и съвет. На лявото разклонение обаче, което води към самия замък, пази същество от глина, що може да се движи и обладава нечовешка сила – голем. Кардиналът не знаеше откъде се е появило и кой го е пратил. Такова създание, рече ни той, не служи нито на доброто, нито на злото, а само на своя господар. Големът е могъщ и на практика неуязвим противник, но се подчинява на определени закони. Въпреки това той е извън юрисдикцията на Църквата и кардиналът не може да ни помогне другояче, освен със съвета да минем по десния път и да разпитаме в селото за обиколна пътека, каквато неминуемо има, и когато намерим свещеното оръжие, то да ни послужи като ключ Господен, който да ни отвори пътя.
Накрая Негово Преосвещенство благослови оръжията на моите спътници и ни изпроводи с кръстен знак. Съзнанието за важността на нашата мисия накара ръката му да потрепне, докато ни прекръстваше, но аз все пак се почувствах окрилен – получил бях, наред с другите, благословията на един толкова висш Божи служител!
Бавно обърнахме гръб на руините и със запалени факли последвахме пътя в мрака на гората, надвиснала от двете му страни, а сърцата ни туптяха ли, туптяха, изтласквайки горещата ни кръв към тревожните ни умове. Очакваше ни дълга, дълга нощ.

Залязващото слънце озаряваше гърбовете ни. Плътни сенки настъпваха отляво и отдясно, но твърди оставаха нашите крачки напред към очакващия мрак.
И ето, разтвори се пътеката, откри се къс златно-червено небе над нас, светлини проблеснаха далеко сред дърветата. Но коя светлина трябваше да изберем? Дали далечните отблясъци от домашните огнища вдясно, или бледозеленото пулсиращо зарево отляво? Спокойствието на дома или мистичната тръпка на непознатото? Излишно бе да си задавам този въпрос - моите спътници отдавна бяха пренебрегнали домашния уют. След кратко съвещание те единодушно решиха да поемат наляво.
Докато приближавахме все повече и повече, светликът изпървом нейде там отвъд дърветата, а сетне и околовръст, помътняваше и се разстилаше, и пълзеше към върховете, и скоро цялата гора около нас заприлича на видение в кристалното кълбо на някоя побъркана вещица. Моите нови познайници пристъпяха в мълчание, наизвадили оръжия и разни чудати предмети, и сякаш не сещаха онзи страх, който вече пълзеше по вените ми, ами напротив, някакво гибелно любопитство ги тласкаше напред. И ето, иззад един малък завой се откри гледка: насред пътеката беше застанало исполинско същество, чиято напукана сива кожа като да беше месена и усуквана от някакви гигантски ръце, и излъчваше нездраво сияние. Очите му грееха с неестествена светлина и когато ни съзря, припламнаха отведнъж. Туловището му се завъртя към нас с неподозирана грация и, като разкрачи крака в приведена стойка, чудовището прогърмя.
- АЗ СЪМ ГОЛЕМ. НЕ МОЖЕТЕ ДА МИНЕТЕ ОТТУК.
Героите се спогледаха.
- Защо да не можем? – подхвърли Байрот.
- АЗ СЪМ ГОЛЕМ. НЕ МОЖЕТЕ ДА МИНЕТЕ ОТТУК.
Надигна се мърморене. Байрот направи цинично-весела физиономия, май-май знаеше нещо.
- Защо да не можем бе, животно?
- АЗ СЪМ ГОЛЕМ. НЕ МОЖЕТЕ ДА МИНЕТЕ ОТТУК.
- Ти си на баба ми глиненото гърне! Айде да ни пуснеш! – ухилен, Байрот се приведе и, опрял ръце на коленете си, се загледа в голема.
Някой ахна. „Не го дразни!” – зачу се шепот. В отговор героят се разсмя, лениво се пресегна и взе камък от земята. Подхвърли го на дланта си и го метна по голема. Камъкът го тресна по онова, което минаваше у него за лице, и отскочи.
Очите на съществото припламнаха по-ярко, но то не помръдна от мястото си.
- Няма ли да ни нападне? – попита девойката с кожените доспехи.
- Само ако се опитаме да преминем, Криси. Обаче няма да мръдне от мястото си, ако не е наложително.
- А не разбира ли какво му говориш?
Мършавият ловец я изгледа косо.
- Разбира! Как да не разбира. И се обижда, като го гледам – Байрот се разсмя. – Нал’ тъй бе, по-големи братко на нощните гърнета?
Големът се втренчи в него с ненавист.
- АЗ СЪМ ГОЛЕМ! НЕ МОЖЕТЕ ДА МИНЕТЕ ОТТУК!!!
Байрот сви рамене.
- Хайде, момчета и момичета. Наистина няма да ни пусне, право каза отчето. Пък и не е много забавен събеседник, а? – той се огледа – Къде е лейди Хелена?
- Изостана да ни чака на кръстопътя – намеси се Найтчил. – Спомена, че щом Негово Високопреосвещенство нещо е обяснил, тя нямало какво да ходи да проверява.
Байрот измърмори нещо.
- Моля? – Найтчил го изгледа с усмивка.
- Скапани фанатици викам – каза той със сподавен глас – Нищо добро няма да излезе от цялата работа, ама нейсе. Нали сме се заловили...
- Е, хайде, хайде – подсмихна се синеокият воин с копието – ще се разходим още малко, ще бучнем тоз-оня и ще си приберем златото. Да тръгваме вече, а?
- Ти не бъди толкова самоуверен, Зератуле – Найтчил го погледна хладно – Да не вземе нас да ни прибере земята.
Един по един героите се обърнаха и, като хвърляха по някой и друг поглед през рамо, потеглиха по обратния път. Вече се бе напълно смрачило и зеленото сияние на голема гротескно очертаваше стволовете на дърветата край пътя, като потапяше в пълен мрак гъсталаците отвъд тях. В гората цареше гробовна тишина и след кънтежа на чудовищния глас всичко се бе умълчало и сякаш в очакване.
На кръстопътя ги чакаше лейди Хелена, поставила ръце на хълбоците си и загледана към селото.
- Много се забавихте. Да не играхте шах с глинения човек?
- Играхме – отвърна Байрот. – Ама стигнахме до патова ситуация.
Хелена се подсмихна.

To be continued...

И ето че достигнахме селото. Пред очите ни се откри не съвсем тази гледка, която бяхме очаквали. От описанието на кардинала, а и от онуй, което повечето от нас знаеха за тоя край, това трябваше да е едно цветущо село, чиито жители водят простичък, но здравословен живот. Накратко – бяхме настроени да видим някаква пасторална идилия.
Наместо туй – стрехите клюмнали, от оградите липсват дъски, стените – с опадала мазилка, и сиво, сиво и мизерно. Като отминахме няколко къщи, пред нас се откри селският мегдан, едно широчко място, заградено от три страни с къщи с градинки, а от четвъртата начеваше гол баир към гората. Над мегдана надвисваше ограмно дърво с възлести клони и спускаше зеленина досами главите на събралите се там хора. А хора се бяха събрали, охооо! Една малка тълпа от трудови хорица, всичките – мизерно облечени, ала което беше чудното – весели, весели като зайци в размножителния сезон! И май не много трезвени, ако се съди по зачервените носове и уши.
Първи ни посрещна кметът, чернобрад селяк с открито, честно лице с изпъкнали капиляри на носа, пък като почна едно ръкостискане, едни приветствия! И като ни заразпитваха – отде сте, каква работа ви води по нашия хубав край, ама хапнете си, ето, хляб и сол сме донесли, ама пийнете от туй хубаво винце... За героите не знам, ама аз си сръбнах от винцето – брееей, верно хубаво беше, пущината! Веднага те удря в главата, ама така, излекинка, по благия начин. Ама като казах вино, да не изпусна да ви разкажа: отдясно на кмета беше застанал, с провиснало коремче между кривите нозе, с дамаджанка в ръцете и звездички в очите, селският поп. Много весел персонаж. Все напираше да ме мляска по бузата с вонящите си на вино бърни, та побързах да се скрия зад бронирания гръб на рицаря Уордън, който впрочем гледаше цялото театро с високомерна усмивка, която тъй добре му прилягаше, че от не един прозорец занадничаха сладки девичи муцунки да го зяпат и да се кискат срамежливо зад пердетата. Другите герои обаче мигом приеха строг вид и заразпитваха: „Кой е вашият водач?”, „Можете ли да ни разкажете за замъка хеей там в далечината?”, „За вампири да сте чували?”. Нашите посрещачи обаче всичко обръщаха на майтап и на пиянски глуми. Особено попът, когато взе да се приплясква по тумбака и да плещи глупости за това как стринка Тинка от горната махала преди няколко години като се била споминала, пък хееей колко била дебела, па с колко мъка я въвряли в ковчега, че как подбрали най яките дървари да го носят и ахъъййййй, насред пътя към гробището как ковчегът изтрещял, изпращял, па се издънил. Изсипали се тленните месища на стринка Тинка, а понеже било и жега, а стринката предния ден явно със зеле ще да се е охранила, та се надигнала една ми ти смесена смрад, ум да ти зайде. Полу я занесли, полу – завлачили до гроба, бързо я положили, дядо поп претупал молитвата, и като се разиграли ония ми ти лопати, хвъргай пръст, по-бързо, по-бързо бре, хайлазин, не видиш ли как мирише! Погребали я те и – тука гласът на дядо поп доби тайнствени нотки – след две седмици иде той с дъщерите й къмто гробището да отслужи девет дена, и що да види – стринка Тинка станала, ходи с клатушкане между гробовете и току изпращи някой надгробен кръст като го закачи тя с дебелото си тяло. „Стринкей?” – повикал я той – „К’о прайш ма? Винце ли искаш? Ей на тукинка, донесъл съм ти с дамаджанката.” И като го чула, обърнала се тя къмто него и се юрнала като свиня къмто копаня, и очетя й едни големи-големи, плувнали в гной, а гушата й разпрана от ухо до ухо, и току от разпраното блъвнат съсиреци и гнус. Като видял таз работа, дядо поп се прекръстил, забрал изгубилите ума и дума дъщери на стринка Тинка, па като забегнали към селото... Спрели се чак на мегдана, останали без дъх и уплашени до смърт, и разказали на съселяните си. По надвечер, като се прибрали дърварите от гората, всите – яки мъжаги, те се присмяли на попа и му рекли, че ще да е прекалил с винцето, щом му се привиждат такива работи. Той обаче ги убедил като са толкова ербап, да излязат по надвечер и да идат до гробището. Морни били мъжете от работа, ама що да сторят – да не ги изкарат страхливци, нарамили тежките секири и тръгнали към гробището, бълвайки полугласни псувни и закани към попа, църквата, бога, дяволите и всичко, което им пречи да се приберат вкъщи, да изуят цървулите, да примъкнат с едната ръка винцето, а с другата – окръглената снага на женичката, па да си починат. Не се знае точно какво са видели, щото само несвързани разкази чул после дядо поп, ама се върнали на бегом, изпогубили секири, бледи като платно и очите им шарели, като да търсели къде да се скрият. Едного не се върнал. От туй, що разказали, се резбрало, че не само стринката, ами и всите други мъртъвци се надигнали, брадати и с коси до кръста, и с нокти по една мъжка педя, бродели из гробището и търсели да докопат жива кръв. Друго не можело да им се разбере на разказите.
Оттогава селото запустяло, мнозина си тръгнали, а останалите си пийвали винце по повечко, та били весели, весели като зайци през цялото време. Нямало кой да се престарава да работи, дворът на църквата запустял и обрасъл, а когато се случвало някой да умре, отрязвали му главата и го погребвали под камъни на един чакълест склон надалече от селото. Тъй разказа дядо поп, па надигна дамаджанката, и екнаха възгласи „А наздраве!”. Като да беше цялото село пияно, тъй ни се стори тогава.
Героите сбраха глави за съвещание. Благородният воин с прошарена коса, който, както бях научил, се казваше Берен, предложи безусловно и час по-скоро да им помогнем. Не зная как този човек бе съумял да съхрани на този свят вярата си в доброто тъй неопетнена, че бе готов да приеме за чиста монета всяка една дума и по всяко време да извади меча си в защита на онова, което той смяташе за правилно. Останалите, напротив, бяха изпълнени с подозрения. Особено лейди Хелена, която в очите нарече попа „недостоен божи служител” и „срам за Христа”, и тъй осъдително го изгледа как пиянства, че чак ме досмеша.
Преди обаче да завършим съвещанието си, то бе прекъснато от един инцидент. Зачу се гръмогласно дуднене и видяхме един грамаден мъжага, с брада като метла и с високи скули, застанал с ръце на кръста и надвиснал над нашата Криси, която беше останала по-настрана, за да поразпита обикновените селяци. Идваме ние и що да видим? Селянинът се кара на една благородничка, защото, видите ли, била му съборила дамаджаната с виното! А той че беше попрекалил в общуването си със същата тая дамаджана – виждаше се отдалече. До себе си беше опрял една голяма секира, с която, както узнахме, работел в гората. Толкова беше пиян, че гласно се зачудихме как не си е отрязал краката с нея. И веднага дърварят охотно обясни, че всъщност си бил отрязал единия крак по невнимание, та му сложили дървен. Той си бил отрязал и друго, та и там му сложили дървено, и жената била много доволна. Не спря да дрънка простотии, да псува и да заплашва. Нещо повече, както разбрах, бил успял дори да пусне ръка на момичето. Виждах как героите са на път да кипнат. Виждах червените петна, които бяха избили по бузите на Криси, как очите й хвърляха мълнии и как кокалчетата на ръцете й бяха побелели върху дръжката на меча.
И тогава се намеси лейди Хелена, която призова уж към мир и разбирателство, но с тъй хладен и бездушен глас, че пияният селянин като да усети мириса на дим и горящо на кладата месо. Чух го как промърмори „Гиди вещица!...”, грабна си дамаджаната и приседна на един праг по-надалече. Не зная как, но тя успя хем да го респектира, хем да удържи настръхналите герои, за да не се го съсекат. И добре постъпи, защото, както се узна отпосле, без помощта на селяните нашата трудна мисия би се провалила.

To be continued...

Очаквам с нетърпение продължението. :ow:

Разбраха се криво-ляво героите, та се обърнаха към селяците с предложение. Те, героите де, щели да видят с какво могат да помогнат и ако има някакво зло в гробището (в което лейди Хелена дълбоко се съмняваше и докрая твърдеше, че туй ще да са селска глупост и суеверия), щели да го прогонят. Ама трябвало било попът да ги води, че и някоя молитва да каже, ако се наложи. И да видите значи картинка – като се сви тоя човечец, като се разтрепери, че като извади един жален-жален гласец, смях да ти стане. Той бил, видиш ли, задължен да се грижи за паството, че и козите трябвало да издои, клисаря на пеене и на свирня имал да учи, не можело ли някой друг да ги води... Найтчил само сви вежди, очите й засвяткаха и като го грабна под ръка, завлече го като теле на заколение. А попа ситни край нея, хленчи и току поглежда назад. Позасмяха се героите и потеглиха със спокойна крачка да срещнат каквото ги чака. А зад тях простият народец – стоят прави, свалили шапки, и се умълчали едни такива, страх ги тресе.
Имало защо.
Гробището се оказа наблизо – на два хвърлея стрела от последния стобор на селото. Ама отдалече като го видях, сви ме сърцето. Някакси не беше като да прилича на нормално гробище. Кръстовете, да речеш – много от тях като да бяха изтръгнати и забучени откъм обратния край, и сякаш с някаква нечовешка сила бяха забучвани, та и трески се валяха по тревата, и парчетии. А тревата – нормална ли растителност да е туй? Едни такива черни жилави трънаци, с бодили и шипове, увити, усукани и мъчително впити във всеки кръст, във всеки камък. Не ми хареса цялата гледка. Като че ли някаква зла сила беше минала оттам и беше метнала свойта отровна сянка върху надгробни плочи, кръстове, природа, всичко. Отпървом ми се стори, че няма нито движение. Ала не беше тъй: изведнъж картината, що виждаха очите ми, сякаш се пренамести и аз забелязах неща, които досега съм отказвал да видя. На разровените гробни насипи, под оклюмалите дървета, край почупените стобори имаше уродливи фигури. Смълчани и с увиснали рамене или застинали в невъзможни пози, абсурдни, притихнали в очакване. Беше пълно с тях – притиснати до всяка повърхност, навъргаляни по земята, приковани по кръстовете и до един – втренчени в нас. Тръпки пробягаха по гърба ми. Даже не страх – някакво необяснимо и противоестествено отвращение ме обзе. Прииска ми се да избягам, само и само да не се протегне една от тези смълчани фигури, само да не ме докосне. Погледнах към свещеника - той беше пребледнял и стоеше като втрещен. Явно, че и той не беше подготвен за това, което видя, защото нещата далеч не изглеждаха тъй, както ги беше описал. Изглеждаха като из кошмар излезли.
Бавно и с някаква неохота тварите се задвижиха. Имаше нещо съвсем неестествено в начина, в който преместваха краката си, протягаха ръцете си, умножаваха се и се събираха и на тълпи се тътреха към нас.
Обърнах погледа си към Ловците и надеждата се възроди в сърцето ми. Никой от тях не изглеждаше уплашен. Спокойно и делово ти измъкваха със съсък своите саби, презареждаха арбалети и незнайни устройства, отмятаха плащовете, за да не затрудняват движенията им. Сега ги видях в истинския им блясък, тези прашни и изнурени мъже и жени. Сега видях светлика в очите им и жестоките усмивки на лицата им, докато пускаха стрела след стрела и, завъртяли се във вихрен танц сред фонтани от нечиста кръв и гной, посичаха и пробождаха и се врязваха в армията от мъртъвци, нападаха и отскачаха, хвърляха се в самоубийствена атака и излизаха невредими, а зад тях олюляващи се силуети бавно се свличаха на слоеве. Зърнах картини, които винаги ще избухват зад затворените ми клепачи, щом затворя очи. До ден-днешен трудно заспивам заради туй.
Дълго ли или кратко протече битката – не мога да кажа. Уловил подръка примрялия от ужас свещеник, аз гледах и гледах, докато затанцуваха кръгове пред очите ми. Накрая и последната зловеща фигура беше посечена и обезглавена и героите се приближиха към нас, изцапани с гнус от глава до пети, но невредими. Усмивки играеха на лицата им. Тези хора можеха да се шегуват след такава битка! И аз съм виждал зло в живота си, но такива скверни неща не бях съзирал, а те се усмихваха и се потупваха по гърбовете, като да са спечелили награда на някой панаир! Не можех да ги разбера, но усетих, че самият аз се усмихвам – от облекчение и от задоволство, че те са с мен. Нищо не можеше да се опре на такива хора, мислех си аз.
...Колко съм бил наивен!
Преди да си тръгнем обратно към селото, остана да свършим само едно. Както Байрот правилно отбеляза, сега една жарка молитва към Бога не че щеше много да помогне, ама и нямаше да навреди. Подсмихвайки се, лейди Хелена връчи на попа своята библия – едно наистина прекрасно издание с обковани корици, и го избута напред. Окаяникът заразлиства с треперещи ръце, на няколко пъти явно подмина мястото, което търсеше, и накрая отвори напосоки и зачете, примижал и със спаднал глас:
„Той ме поведе и въведе в тъмнина, а не в светлина.
Той се обърна само против мене и цял ден обръща ръката Си.
Смаза плътта ми и кожата ми, строши костите ми;
загради ме и обиколи с горчила и теглила;
тури ме на тъмно място, както умрелите отдавна,
обиколи ме със стена, за да не изляза, направи тежки веригите ми
и, когато виках и писках, задържаше молитвата ми...”
Тук гласът на свещеника пресекна, той се прекръсти и, пребледнял, захвърли книгата. С олюляване се обърна и се затича към селото, тресейки брадата си. Никой не понечи да му се присмее. Свели мрачни погледи, моите спътници взеха да събират нещата си. Струва ми се, че всеки от тях започна да си дава сметка за величината на делото, с което се беше заел, за опасността и за проклятието, което беше надвиснало над душата му.

To be continued...